ИСТОРИЯ НА РИБАРСТВОТО
КУЛТУРАТА И БИТА НА РИБАРИТЕ ОТ ДРЕВНОСТТА
В периода на палеолита хората вземали от природата всичко в готов вид: лов, риболов, горски плодове.
Варна има хилядолетна история. Заради чудесното си местоположение и добра видимост (почти 270 градуса) на малкия нос, където се намира днес Морската гара, е съществувало древно Тракийско рибарско селище на племето корбизи. Древните автори описват траките като умели риболовци и делфиноловци в Черно море.
Нашата история, като се започне с траките, е свързана с морето. Има тракийски кораби, включително на римски рисунки. Това е пълната истина – тракийски кораби са плавали и навсякъде сред познатия тогава свят – из Егейско море, Адриатика, да не говорим за връзките с Троя, които са се осъществявали през Черно море, Босфора и Дарданелите.
Риболовството в Черно море е толкова старо, колкото и корабоплаването по неговите води, които според историческите данни още в 26 век преди Рождество Христово са указвали гостоприемство на прочутите стари финикийски моряци.
Първи ни съобщава сведения за старото риболовство в Черно море бащата на историята – Херодот, а след него и другите древни писатели, като: Аристотел, Полибий, Страбон, Плиний, Плутарх, Марцелин и др. Според техните сведения риболовството в Черно море е било добре развито. То е било поставено на здрави основи и е било прочуто в близки и далечни страни. Рибите, които са се ловили в Черно море и околните му големи реки и езера, са били по вкуса на старите народи, изнасяли се на световния пазар и се ценили скъпо. За да може уловената риба да се запази за по-дълго време без да се развали, те са я консервирали и изглежда, че старите риболовци в Черно море са били добри майстори и в тази област на рибарството.
Старите писатели твърдят, че черноморските риби били прочути като най-вкусни и най-добре приготвяни за износ. Древните крайбрежни черноморски жители са изкарвали големи печалби от рибарството.
Последната голяма риба, хваната у нас, е мистичният оркинос, име, което обикновено се дава на сафрида. Става дума обаче за огромния му праисторически събрат, който според мнозина е роднина на рибата тон и на скумрията. Името на рибата означава на гръцки загадъчен, тайнствен и от хиляди години тревожи съня на рибарите. За тази митична риба „Оркин“ се дава описание в „Естествената история“ на Плиний – много известен римски писател, роден през 23 г. сл. Хр. и загинал при изригването на Везувий в 79 г. сл. Хр.
Рибарството е дейност силно развита сред жителите на древния Одесос. До днес са достигнали изображенията на древни рибарски принадлежности като: бронзова въдица от Одесос, рибарска мрежа, глинени тежести за рибарски мрежи, бронзов връх за харпун, бронзови куки за плетене на рибарски мрежи и др. Риболовът с въдица е бил любимо развлечение на римските императори Август и Марк Аврелий, египетската царица Клеопатра, ученият Плиний Младий и др.
Риболовът е традиционен поминък на населението по Черноморското крайбрежие. Макар и оскъдни, сведенията сочат за непрекъснатото му развитие през изминалите векове. Използваните риболовни уреди, начините на риболов, рибарската терминология и бит са свързани с различните народности, населявали от дълбока древност бреговете на Черно море. От времето на древногръцката колонизация остават наименованията на по-голяма част от рибите – скумрия, паламуд, сафрид, илария, както и скарида и делфин. Славянски по произход са названията на съоръженията: сетка, невод, въдица, мрежа, леса, котец, кош, клюнк, стръв, гриб, също и риба, рибар, рибарство. Османското владичество също е оказало влияние върху рибарската терминология: лиман, бурун, калкан, карагьоз, кая, сапкън, кепче, сертме, гъргър, далян, така, чироз, хамсия и др. Арабски произход имат: мауна, сеферка, аламана, тайфа и др.
ИСТОРИЯТА НА ЧЕРНО МОРЕ, ФАКТОРИТЕ НА ПРОМЯНАТА ЗА РАЗВИТИЕ НА СИНЯТА ИКОНОМИКА, ИСТОРИЧЕСКИТЕ И КУЛТУРНИ ФАКТОРИ ВЛИЯЕЩИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА РИБОЛОВА.
Преди да основе българската държава Аспарух прочиства добруджанския бряг от византийците, завзема цялото крайбрежие до Стара планина и само след като се подсигурява откъм морето, навлиза навътре в страната.
Аспарух се споразумява с военноплеменната аристокрация на седемте славянски племена, които живеят между Дунав и Стара планина и със славянското племе „севери“ и основава българската федерална държава. По брега на Черно море той строи отбранителни валове против евентуални десанти на Византия. Такъв е и така наречения „Аспарухов вал“ във Варна. Той е дълъг 3.5 км, широк 15 м и висок 3 м. Простира се от местност „Карантината“ до местност „Бял бряг“ в близост до днешната ж.п. гара във Варна.
Аспаруховият вал или Кум тепелер (пясъчни могили) е построен върху стар римски тръбопровод, който идва от местността Карантината и върви в посока към града. Той е част от отбранителната система, изградена от Хан Аспарух за защита на новосъздадената българска държава откъм морето. Разкрити части от вала има около паметника на Аспаруховия войн и в района на КРЗ „Одесос“. Голяма част от вала е разрушена при прокопаването на втория канал море - езеро. През 1934 г. по инициатива на полк. Петър Димков и Карел Шкорпил Общинският съвет решава да изгради парк в „Аспарухово“.
Известно е, че още от времето на българския цар Иван Асен II, който през 1230 г. подписва Дубровнишката грамота за свободна търговия по българските земи с републиките Дубровник, Венеция и Генуа, тук е имало морски кантон, където по силата на този договор корабите са зареждали с вода. Мястото, където се е намирало Морското казино в курорта „Златни пясъци“, е известно от времето на зар Асен II като морски кантон. По времето на цар Иван Асен II България се опира на три морета и израства като най-значителната сила на Балканите. Българската държава разполага и с търговски, а не само с военни кораби през Средновековието. За построяването им се използва богатия на дървен материал район около Лонгоза в близост до Варна, където в устието на река Камчия има корабостроителница, работила до края на ХIV век. Цар Иван Асен II е създател на българския морски флот.
Дарствена грамота на цар Иван Александър, дадена на Венеция (1352 г.). – Съхранява се в Нац. библиотека “Марчиана” – Венеция. Mss Latiniq Ci,10:
“В името на Христа – Амин. 1352 г., ден 4 октомври, в Никопол. Йоан Александър по божия милост цар на Загора (България), на българите и гърците – до великолепния и могъщ приятел и брат, прескъп господин Андреа Дандоло, дож на Венеция, с неговия благороден Съвет, поздрав и любов.
…Винаги моето царство се е отнасяло и се отнася почтено към Ваше височество и към вашата република и към всяко едно друго лице, което идва в моето царство. Също, ако вашите търговци желаят да дойдат в моето царство със своите стоки, моето царство обещава и се заклева във великославния Христос и Дева Мария и Св. Петка Търновска, и в душата си, те да бъдат читави и сигурни – стоките и хората – където пожелаят да идат и да стоят, съгласно договора и клетвата, която дадох по-рано (1347 г.). Йоан Александър, цар на всички българи и гърци”.
Договорът от Кючук Кайнарджа е мирен договор от 21 юли 1774 г., сключен между Русия и Османската империя след Руско-турската война от 1768–1774 г. Османската империя изплаща военни контрибуции в порядъка на 4,5 милиона рубли, а също отстъпва северното крайбрежие на Черно море заедно с две важни пристанища. Пристанище Варна добива право за свободна търговия в Черно море. На мястото на подписване на договора има паметна плоча с надпис: „Тук, на 10-21 юли 1774 г. е подписан Кючук-Кайнарджанския мирен договор между доверените лица на Н.И.В. Екатерина Велика, граф Петър Ромянцев и на султан Абдул Хамид I, великия везир Масул Заде Мехмед Паша.“ Член I от договора гласи: „Великата порта обещава постоянно покровителство на Християнската религия и на нейните църкви“.
Възникнала като пристанищен град и свързана с морската търговия, Варна е от голямо значение за Отоманската империя. През 1839 г. Танзиматът дава свобода на търговията, което засилва търговските връзки и градът става важен износен център. Откриват се търговски къщи и кантори, чуждестранни агентства. Английски и най-вече австрийски корабни компании поддържат търговски линии. В резултат от приложението на Първата султанска харта – Танзимат от 1839 г. във Варна се разкриват множество чуждестранни граждански, военни и консулски пощи – отомански, френски, английски, австрийски и руски.
Варненското крайбрежие и околните на града водни басейни, като Гебеджанското и Варненското езеро, Караач-Софуларското (Тръстиковското), ултанларското блато (сега пресушено), старооряховското блато, поддържано от разливите на река Камчия (сега пресушено), са осигурявали варненския пазар с много риба.
Въпреки наличието на толкова водни басейни риболовът не бил приоритетен поминък на варненското население. Затова и след освобождението от турско робство риболовството продължавало да бъде примитивно като поминък, а българският консуматор прибягвал до риба, приготвяна в други страни.
Варненските рибари предлагали само прясно уловена риба, не умеели да я консервират, така се похабявала много голяма част от улова. Общинарите в града не обръщали внимание на риболовството. Към края на 1880 г. на миналия век от риболов се прехранвали около 600-650 души. Най-много с риболов се занимавали гърците и гагаузите - общо около 70 %, турците -15 %, българите и арменците - около 15 %.
Освен българските поданици в крайбрежните води на Каварна, Балчик и Кранево ловували през октомври всяка година около 20-30 румънци, а през април и май от 20 до 50 рибари, известни като „лазове“, пристигали от Мала Азия и ловели калкани. По това време местните рибари спирали улова му. С риболов се занимавали и около 20 семейства руски поданици в устието на Камчия и Варненското езеро. Ловенето на риба в морето ставало в една тясна ивица от крайбрежните води. Варненските рибари не влизали повече от 500 до 1000 метра навътре в морето и ловели риба на дълбочина до 10-20 метра. Само калканът, се ловял на разстояние от 20-30 километра от брега и на много по-голяма дълбочина. По сведения, извлечени от „Варненски общински вестник“, годишният улов за периода 1889-1890 година е 90 до 100 тона. Край варненското крайбрежие през 1890 година са уловени около 23 тона калкан, 6743 кг кая, 1200 кг карагьоз, 1950 кг кефал и лефер, 3200 кг скумрия и по-малки количества миди и скариди. Богат бил уловът и във Варненското езеро: 1640 кг сом, 4290 кг шаран, 300 кг бяла риба, 3250 кг щука, 1320 кг платика. На пазара през същата година чирозите се продавали по 11 лева за хиляда броя, карагьозът - 20 лева за сто броя, калканът - 30 лева за сто броя. Прясната риба се продавала главно във Варна и се изнасяла за Шумен, Русе, Габрово и Търново като прясно солена и сушена. Морето в края на миналото столетие предлагало по-голямо разнообразие от риба.
По варненското крайбрежие можело да се улови калкан, карагьоз, скумрия, хамсия, сафрид, змарид, кая, кефал, барбуня, лефер, лаврак, минаган, паламуд, лакерда, блеч, илария. Освен риба в морето се събирали миди, морски раци, скариди и малки количества стриди.
Старите и опитни рибари знаели, че само калканът, карагьозът и каята са постоянните обитатели на Черно море, а всички останали минават през Черно море, когато от Средиземно се отправяли към устието на Дунав и други големи реки, за да хвърлят хайвера си. Рибарите знаели още, че калканът и карагьозът напролет се придвижват от крайбрежието на Трапезум Батуми към нашето крайбрежие, а през есента правят обратния преход: Останалите пасажни риби през пролетта идват от Средиземно море, а през есента се връщат обратно. Според старите рибари рибните пасажи имали ориентировъчни пунктове, каквито били крайбрежните носове, затова при поставянето на таляните през пролетта ги изнасяли на северната част на заливите, а есента - на южната. През пролетта уловът на риба започвал около средата на март и завършвал до края на май за калкана, карагьоза, барбунята, лаврака и рибата блеч. Хамсия, сафрид, змарид се ловели в два сезона. Есенен улов се правел от септември до края на ноември, само каята се ловяла по всяко време на годината. Инвентарът, с който си служели рибарите, бил примитивен. Най-скъпо струвал талянът - мрежа с големите на очите от 3 до 8 см, с дължина навътре в морето от 250 до 500 метра и ширина от 10 до 27 метра, добре опъната, „скована“, както казват рибарите, на определеното за ловуване място. Варненските рибари поставяли таляни край варненското и балчишкото крайбрежие. Таляните били скъпо съоръжение (стрували по 8-10 хиляди лева) и не били по възможностите на обикновените рибари. Освен това за мястото на таляна се плащало още една сума от 10 до 50 000 лева. Затова таляни притежавала само богати варненци. Всеки талян си имал свой район от крайбрежните води, който обхващал от 500 до 5000 метра от двете му страни и там никой нямал право да ловува. Това разстояние зависело от дълбочината на крайбрежните води.
Друго основно средство за риболов било алиманя (грип) - подвижна мрежа с дължина 200-300 метра и ширина 8-18 метра с очи от 2-18 см според вида на рибата, обект на риболов. С грипа се действало опростено - след забелязването на пасажа мрежата се спускала и се ограждало мястото, а с помощта на две лодки се обирал грипът. Ловяло се и с други средства, но те нямали промишлено значение. Освен от мрежите рибарите се нуждаели и от друг инвентар - лодки, въжета, фенери, каци, колове, кошове, сол и пр., което също струвало много пари. Мрежите за таляните и грипа се изплитали от вносна памучна прежда в риболовните центрове на Созопол и Несебър. С това се занимавали предимно жени. Продажбата ставала на килограм и се определяла от размера на очите. След Освобождението общинските власти оставили в действие старите турски правила за ловуване и берии (такси) за право на риболов. Правилата изисквали всяка година рибарят или неговият господар да заяви в общината, че ще практикува. Общината му издавала позволително срещу 1 лев, а Околийското управление - билет за ловуване срещу нова такса от 2 лева. Държавата облагала таляните с данъци за сгради, облагала и упражняването на занаята.
От цялото уловено количество риба държавата чрез свои агенти вземала 20 процента в натура. Това право, наречено мери-парасъ, или вама, останало в наследство от времето на робството и принуждавало рибарите да скриват количеството на улова. Затова статистическите данни от тези година са нереални.
Все пак държавата в тези години спазила и една стара традиция, основана на турски документи, че един от таляните, този, който се намирал край село Галата и бил собственост на варненския жител Михаил Х. Данаилов, ще се облага само с 3 процента, защото уловът от него бил предназначен да снабдява бедното варненско население с евтина риба. Рибарите, групирани по таляни и грипове, образували т.нар. тайфи, които носели името на господаря или на управителя им. Уловът по турски се наричал реиз, а по гръцки - ватамос - оттам и управителят на тайфата носел същото име. Докато дойдело времето за лов, рибарите били свободни и пълнели кръчмите, но били поддържани материално от своя чорбаджия. Това задължение на господаря се наричало команя. Разноските, които отивали за команята, се вадели след това от сумата, получена от продажбата на рибата през сезона, а при неблагоприятна година разходът оставал за сметка на собственика на таляна. Разпределението на уловената риба ставало по следния начин: най-напред се отделяли 20 процента натурален данък за държавата, след това се изваждали разходите на собственика, направени по задължението команя, и останалата част се разделяла на две - едната половина била право на собственика на таляна, а другата половина се разпределяла между самите риболовци. Постепенно романтичният начин на живот по таляните, възможността да се използва свободното време или сезонността на този труд привличали и рибарите и ги закотвяли за морето.
Рибарите имали и свой празник в края на риболовния сезон - Никулден, който чествали на 19 декември всяка година. В града бил известен като Никулица, или рибни Св. Никола. Легенда разказва, че на Св. Никола не му достигнало сребро и злато да догради църква, затова разставил морето и хванал риба среброзлата, с безценен камък на главата, с които да завърши олтара и престола на църквата. Затова на този ден се правел рибен курбан в чест на светеца, готвил се и рибник - пресен шаран се обвивал в тесто и така се изпичал на фурна. За деня се месели и изпичали обредни хлябове. Богата била трапезата на всяко рибарско семейство в този ден, често пъти празникът се провеждал в компанията на цели рибарски тайфи. амосът), по две части - помощниците му и по една част - останалите рибари.
Рибарските обичаи се основават на старинни вярвания, в които могат да се открият напластявания от различни епохи. При откриване на риболова капитанът на лодката заколва на баша първата уловена риба и с кръвта нацапва лицата на целия екипаж (тайфата). Ако рибарите имат бради, натърква им ги с окървавена риба, за да е нагъсто тя в морето, както нагъсто са космите на брадата. Този обред е отзвук от древно езическо вярване в магията на първия ден. Коленето на рибата на носа на лодката има характер на жертвоприношение за морето. Сред варненските рибари е разпространен и обичаят да се хвърли обратно в него първата уловена риба, за да им върне то стократно повече. При пускане на нова лодка на вода поставят в нея иконка с изображение на Богородица или на Николай Чудотворец, които се смятат за покровители на моряците и рибарите. Това са вярвания от по-късна епоха, свързани с християнството. Някои зачукват на носа на лодката подкова. Тя има апотропична функция и е символ на сполука. Рибарите, които притежават лодка, обикновено я кръщават на името на жена си („Бойка“, „Вяра“, „Любов“, „Надежда“, „Веселина“), за да ги съпровожда нейната обич и грижа. Има обичай, когато рибарят тръгва на риболов, жена му, изпращайки го, да лисне пред него вода, за да му върви на добро в морето. При построяване на далян изпичат голяма пита, разрязват я на четири (без да се разделят парчетата), символизирайки главните посоки на света. В разрезите се поставят монети, барбата (капитанът на даляна) отива до камък при водата и обръща питата така, че монетите да се изсипят в морето. Това се прави за берекет.
През 1883 г. е приет първият български закон, регламентиращ риболова в нашата страна. Според него риболовът преминава под контрола на общинските власти и риболовците заплащат такса за правото да упражняват занаята си. С това се изчерпват новите моменти в организацията на риболова до края на Първата световна война. Те имат предимно фискален характер. Останалите порядки запазват предишния си характер, наследен отпреди Освобождението. Рибарските съоръжения и инвентар са собственост на местните чорбаджийски родове, които ги дават на изполица на рибарските групи. Някои среди от българската общественост, виждайки това ненормално положение, предлагат различни пътища за приобщаването на българското население към рибарската професия.
През 1897-1899 г. Пантелей Алеков Генов от Свищов работи в консервни фабрики в Белгия (Анверс) и Франция (Булон сюрмер). Непосредствено след завръщането си в България подава молба до Общинския съвет във Варна да му отпусне място, на което да построи „фабрика за правяние консерви“. На 15 март с.г. местните общинари вземат решение да му предложат да съобщи къде и каква площ иска да му отпуснат за построяването на бъдещото предприятие, а в края на същия месец определят тричленна комисия, която да определи „място за построявание от свищовский жител П. Генов фабрика за консервирание меса, риба, плодове и др.“ Още на 3 април 1899 г. Общинският съвет във Варна взема решението да отстъпи на П. Генов безвъзмездно „правото ползувание от общинското място отзад винарницата (избата) на Д-ството „Грозд“, състояще от 11200 кв. метра (80 м лице към града и 140 м дълбочина), но само за целта, за която го иска – съгражданието върху му фабрика за консервирание меса, риба, плодове и др. т. - и докато трае тая индустриална фабрика.“ Пантелей Генов пocтpoявa във Варна консервна фабрика.
Започва най-напред с производството на рибни консерви, впоследствие усвоява производството на консерви от меса, а от 1899 г. и на консерви от зеленчуци и плодове. През същата година той регистрира официално своето предприятие като „Първа българска фабрика за консерви“. Генов се опитва да реализира идеята си за консервна фабрика първоначално във Варна (1899 г.) и Русе. През 1908 г. се премества в Пловдив.
Основната дейност на предприятието се съсредоточава върху консервирането чрез стерилизиране на зеленчуци, плодове, риба и месни продукти. През 1909 година в предприятието са заети 35 работници, а средната им надница е 1,58 лева. По това време са консервирани 68 715 кутии с различни зеленчуци, 547 кутии плодове и 1450 кутии риба на обща стойност 56 360 лева.
В съседство с „Балък пазар“ били разположени складовете и маазите за търговия на едро (чиито останки днес представляват интерес за туристите), „бюрата” на тогавашните „финансисти” – сарафите, имало търговски кантори, работилници на куюмджии (златари) и други знаятчии. И до днес тук-таме в района могат да се видят запазени приземните етажи на тогавашните магазини за стока с техните квадратни или засводени и затворени железни кепенци, врати и прозорци. На ул. „Сан Стефано”, зад Рибните хали, в най-високата, гледаща към морето част на градското „Сити” някога се издигала внушителната сграда на гръцкото читалище с богата библиотека.
Тя съществува до началото на ХХ век. Балък пазар“ е общественият център на Гръцката махала, но и най-европейският и аристократичен район на Варна и в първите години след Освобождението. Модните магазини за облекло и аксесоари „а ла франга”, разположени околовръст, преобразили вида на придошлите от вътрешността на страната, новоизлюпени български чиновници. „Балък пазар“ е и мястото, където етническите и религиозни вражди, мнителност и неприязън, тровещи общественото съзнание и атмосферата в града, най-лесно се загърбват и преодоляват.
Във Варна от 1910 г. има специално построена рибарница за продажба на прясна риба. Рибата, уловена от отделни лица и кооператори се продава на рибните тръжища, където се държи в панери, високи 25-30 см, с диаметър 60-70 см. Върху панерите се поставят няколко ката гъста мрежа или чували за предпазване от мухи. Уловената риба се продава на търг от държавен чиновник или от наемателя на риболовното право.
Рибата няма гарантирана цена. На борсата тя се определя ежедневно. Тъй като продавачът не получава заплата, а възнаграждение в зависимост от количеството на продадената риба, цената се променя и от предварителни уговорки и знаци (ишмари) по време на самата продажба. Градските власти през 1910 г. устройват и общински рибни хали. На кооперативните тържища кооперациите събират 5 % тържно право. В миналото най-голям пазар на калкан е имало във Варна.
По-голяма част от продажбата на риба и раци, уловени по Варненското крайбрежие, става в града, но с тях се снабдяват и в Разградско, Шуменско, Русенско, а в края на миналия и началото на нашия век се изпращат по два вагона седмично раци и за Румъния (Букурещ). През април и май за Цариград се транспортира калкан, за Румъния - чироз, а за Габрово и В. Търново - прясно солена и сушена риба. В търговията на дребно чирозите и паламудът се продават на чифтове. Рибарите понасят доста загуби поради невъзможността да се приеме и съхрани постъпващото понякога голямо количество риба, липсата на хладилници, хладилни вагони и др. Това принуждава риболовците или закупчиците на риба да я осоляват с повече сол, в резултат на което тя става суха и твърда, което се отразява върху цената ѝ. Лъвската част от високата цена на рибата отива у търговците, негласно организирани в дружеството на варненските продавачи на риба „Св. Петър“.
Тласкани от голямата безработица, след 1921 год. и българите във Варна избират риболова за своя поминък. Държавата насърчава риболова и обнародва закон за рибарската дейност. Едно обстоятелство – изселването на гърци от крайбрежните селища съгласно конвенцията между България и Гърция е още една предпоставка, защото на тяхно място прииждат много българи бежанци, които се заселват в селищата по Черноморието. Голяма роля за заселването има и основаният по това време Български народен морски сговор със своята пропаганда за овладяване на морето.
Призивът на Морския сговор: „Българи, елате на морето, опознайте го, обикнете го и останете там!“ насочва много бежанци да се установят трайно в крайбрежните селища и да се заловят с риболов. Липсата на средства за закупуване на лодки, мрежи и други рибарски уреди кара рибарите да се сдружават. Създават се и първите риболовни кооперации със седалище във Варна. През 1920 г. се основава кооперативното сдружение „Надежда“ с 15 члена.
Кооперация „Български риболовец“ е основана през 1921 г. Тя е най-сериозният популяризатор на предимствата на кооперативния риболов. През 1924 г. кооперацията доставя риба и за двата магазина на риболовните кооперации в България при кооперативния пазар в София - халите. „Български риболовец“ внася регулярно в полза на бюджета риболовно право 5% върху стойността на уловената риба в езерата и продадена на рибните тържища във Варна и Гебедже (Белослав). Рибарската кооперация „Български риболовец“ по инициатива на частни рибари-българи. Желанието на кооператорите е да превърнат риболова в модерен отрасъл и да открият във Варна рибно тържище. През 1924 год. в кооперацията членуват 62 рибари, които извършват риболов не само в морето, но и във Варненското и Белославско езеро и в Тръстиковското блато. Кооперацията наема чрез концесия езерата и блатото за срок от 10 години. Открива край белославската жп-гара рибно тържище за продажба на прясна риба. Богатият улов на риба - кефал, шаран, сребърна, илария, бяла риба,щука, белица, каракуда, писия, трицона, а също на миди, скариди и раци, се продава на едро в рибните тържища чрез търг с явно наддаване. Рибата се продава на тегло, на кошове, на лодки, а прочутите гебеджански раци - на бройка. Рибното тържище събира такса от 4%, която се плаща от продавача и купувача по равно. Уловът е най-богат през есента и пролетта, защото по нашето крайбрежие минават пасажните риби.
Различно е количеството на уловената риба и по месеци. Данните за улова на кооперация „Български риболовец“ за месеците март, април и май на 1928 год. са следните: през май - 1119 кг риба и 13 670 броя раци, през април - 4900 кг риба, 929 кг скариди, 4695 кг миди и само 50 броя раци, а през май - 3743 кг риба и 244 броя раци. В началото на 30-те години кооперацията взема на концесия двата варненски даляна - до Галата и до нос Св. Димитър и увеличава улова, купува нови риболовни уреди и разширява дейността си.
Към 1933 год. тя разполага с 4 големи морски гриба по 300 колача, 2 малки гриба за дребна риба, 4 големи и 950 обикновени винтери за ловуване в езерата, 3 комплекта за даляни. А към средата на 30-те, и на моторизиран гър-гър, 6 гребни лодки, далянови мауни, малка моторна лодка, един моторен кораб, 28 малки лодки за работа с винтерите. През 1936 год. кооперацията купува и една пасажерска лодка за пътнически услуги, започва да строи и рибарска хижа за рибарите от даляна край „Св. Димитър“ за подобряване на бита им. С разширяване дейността на кооперацията и модернизиране на риболовните уреди нараства и печалбата на рибарите. През 1933 год. тя възлиза на 14 365 лв., през 1935 год. е 192 359 лв., а през 1939 год. достига до 916 809 лв. Успехите на кооперациите се дължат до голяма степен на умелото ръководство на председателя ѝ Лазар Чирпански - управлявал най-дълго. С годините кооперацията натрупва собствен опит, създава добра организация на ловуване и така постига успехите. Със Заповед № 2953 от 15.10.1929 г. Министерство на земеделието и държавните имоти - Отделение за държавните имоти и рибарство се определя комисия, която да избере място в района на варненското пристанище за изграждане на рибно тържище с хладилник от
Рибарска кооперация „Български риболовец“. Най-добре е съоръжена Варненската рибна борса, която се намира в района на пристанището. Тя разполага със специално построено здание през 1932 г.
Държавата оказва подкрепа и на риболовните групи от бежанци, които се заселват в черноморските ни селища. Те се финансират от предоставения на България бежански заем. Кооперация „Български риболовец“ във Варна се създава от преселници от Източна Тракия. Кооперация „Български риболовец“ през 30-те години има между 40 и 50 членове, а годишният ѝ улов надминава 200 тона. В нея се вливат част от членовете на другите варненски риболовни кооперации. Според доклад на кооперацията „Български риболовец“ от 1934 г. варненските риболовци са обособени в следните категории: 1. Арматьори: собственици на няколко риболовни уреди и лодки, които лично не участват в риболова. Те сами ръководят риболовните си предприятия: осигуряват места, приготвят риболовните уреди, намират тайфи и рейзи, снабдяват с аванси семействата им; следят за продажба на улова и събират парите от нея. 2. Самостоятелни трудови стопани, които сами участват в процеса на лова, но поради големината на уредите им си служат с чужд труд под формата на паяджийство. 3. Самостоятелните трудови стопани, които си служат с чужд труд и работят с членовете на семействата си - синове, а често с жените и дъщерите си, както правят и казаците. 4. Рейзи, паладжии са квалифицирани работници в рибарството. Те обикновено не притежават никакъв рибарски инвентар, работят при арматьорите или при самостоятелните трудови стопани. 5. Лопатари (тяголшчици, редници) са общи работници, които участват в риболова само през някои сезони. За тях той не е постоянен и главен поминък, както е за първите категории.
На морето рибарите гледат както земеделците на земята. То е естествената среда на труда и живота им, източник на препитанието им. Те твърдят, че най-големите моряци са рибарите. Това са хората, които са в истинско съприкосновение с морето; непрекъснато опознават неговата природа и проникват в тайните му. Вечер по това, как облаците покриват луната, гадаят какво ще е времето, рано сутрин по движението им се ориентират откъде ще духа вятърът и в зависимост от това определят времето като „източно, западно, южно...“. Знаят например, че когато духат югозападни ветрове през „паламудения сезон“, рибата се движи от юг на север. Изобилният лов на паламуд през есента на 1932 г. се дължи на обстоятелството, че преобладавали ветрове от юг или югоизток, които не позволяват на паламудните стада да продължат към Босфора“. За посоката на вятъра съдят и по големината на вълната. Най-благоприятен за „риболуване“ е северният вятър Борей, наричан още Бората. По движението и трептенето на крилата на чайките се ориентират за рибните пасажи. Есенно време чайките обикновено кръжат около аламаните. „Спущането“ на чайките към дребната риба в морето, която преследват скумриите и паламудите, наричат джурум. Изобщо в морето рибарите се водят от усета и опита.
Новите положителни тенденции в управлението и организацията на риболова в България се утвърждават с втория закон за рибарството от 1921 г., приет от Народното събрание през януари 1922 г. Основните положения в закона разработва изтъкнатият наш учен ихтиолог д-р Пенчо Дренски по поръчение на министър Райко Даскалов. Целта е да се унищожат феодалните порядки в организацията на риболова, да се демократизира и ускори неговото развитие. Още в първата, глава се посочва, че правото на риболов в морето, езерата и блатата принадлежи на държавата. Тя отдава под концесия или на търг риболова във водоемите, както и местата за даляните по морското крайбрежие. Ръководството на рибарството се осъществява от бюро към Дирекцията на държавните имоти заедно с трима инспектори, отговарящи съответно за риболова в Черно море, по река Дунав и във вътрешните водоеми.
Създава се висш рибарски съвет с председател началника на Дирекцията на държавните имоти и членове: началника на рибарското бюро и помощниците му, инспекторите по риболова, директора на Морската станция във Варна, професорите по зоология към Софийския университет, секретарите на съответните търговско-индустриални камари и др. С цел модернизация и ускоряване развитието на рибарството и отраслите му (риболов, рибовъдство, консервиране, плетене на рибарски мрежи и др.). Министерството на земеделието открива практически рибарски курсове, създава образцови държавни развъдници и регламентира дейността на създаденото вече Рибарско училище. Специални глави в закона се отделят на привилегиите на риболовните кооперации. На новоосноваващите се морски риболовни кооперации се отпуска заем в размер до 50% от стойността на необходимия им инвентар. Местата за даляните се дават за експлоатация чрез търг, като кооперациите имат предимство при получаването им. При това даляните им се предоставят за експлоатация до 10 години, докато за частните предприемачи срокът е до 5 години. На бежанците, които се заселват край морето и упражняват рибарски занаят, се предоставят за безплатно ползване 10 декара общинска земя на домакинство.
Развитието и укрепването на риболова през 20-те години довежда до създаването на Рибарския съюз на 19 май 1929 г., който издава свой печатен орган. Първоначално в него членуват около 5000 рибари професионалисти и любители, но още в началото на 30-те години техният брой достига 13 000. Те се организират в три секции – на професионалните рибари частници, на професионалните рибари, членуващи в кооперациите, и на рибарите любители. Реорганизацията на риболова ускорява неговото развитие през 20-те и 30-те години. Масово се създават нови за страната форми на организация като частни дружества, риболовни групи и кооперации. През 30-тe години на нашия век Българският рибарски съюз въвежда Петровден като празник на рибарите въдичари и риботърговците. На този ден се правят излети и се състезават в ловене на риба с въдици.
От началото на 20-те години масово започват да се въвеждат гър-гърите. Първите комплекти такива мрежи заедно с двойките аламани, които ги обслужват, се закупуват от Истанбул през 1923 г. Към 1927 г. броят на гър-гърите и лодките достига 100. Те напълно изместват канатите (аламанските мрежи), които са основно средство при активния улов на пасажна риба до Първата световна война. През 30-те години броят им започва да намалява вследствие пренасищането на риболовните райони с гър-гъри и тяхното механизиране. Към 1938 г. у нас се използват около 60 гър-гъра, обслужвани от 1100 рибари. От 1925 г. у нас започват да се внасят и мрежи за улов на калкани. Дотогава калканският риболов е упражняван предимно от турци лазове от черноморското крайбрежие на Мала Азия. Тези мрежи започват да се използват по варненското крайбрежие. В сравнение с довоенния период разпространение намира и дребната риболовна техника, особено различните видове въдици. Те се използват главно във Варна и Бургас. От риболовната техника, прилагана в световния риболов, у нас единствено не се използва тралът. С трални мрежи разполага риболовният учебен кораб „Рибар“, но поради закриването на Рибарското училище той е бракуван.
Единственият опит за въвеждане на трален риболов е направен от варненеца Иван Симеонов (Американеца), който е живял в Северна Америка и там се е запознал с този начин на ловуване. През 1931-1932 г. той си изписал трални мрежи от Америка и си построил моторна лодка, пригодена за трален риболов.
Значителни промени настъпват в количеството и вида на използваните плавателни съдове в морския риболов. Нашите рибари използват няколко вида лодки - мауни, аламани, сеферки, грибчийски лодки и лодки за улов на калкани. В началото на 20-те години морският риболовен флот представлява 270 лодки от гореспоменатите видове, и то главно в Созопол, Варна и Бургас. Към 1927 г. броят на риболовните ни съдове нараства значително, като настъпват изменения и по отношение вида на лодките. Морските ни риболовци разполагат с 27 моторни, 43 ветроходни и 344 гребни лодки. През 1938 г. рибарите по морското крайбрежие разполагат общо с 45 моторници и повече от 500 платнохода и гребни лодки от гореспоменатите видове. Тонажът на морския ни риболовен флот е между 1500 и 2000 тона.
На 6 януари 1906 г. Н. В. Цар Фердинанд оказва гостоприемството си на д-р Параскев Стоянов и му възлага работата по основаване на Морска станция във Варна, като обещава пълната си подкрепа. На следващия ден д-р П. Стоянов пише писма и води разговори с Варненския общински съвет за отпускане на място за станцията. Още през януари 1906 г. комисия в състав Кръстю Мирски – кмет на Варна, арх. Гюров и д-р П. Стоянов обхождат Морската градина и избират мястото, където и сега се намира Аквариумът.
През 1933 год. започват работа още две рибарски кооперации - „Съгласие“ и професионалната риболовна кооперация „Акула“, които поставят риболова на модерна основа. Използването на моторни лодки и малки корабчета дава нова насока на риболова. Ограничението на места за даляни налага да се търсят и други, предимно подвижни уреди за риболов, каквито са грибовете, и затова към средата на 30-те години те нарастват спрямо 1930 год. 7-8 пъти. Само в района на Варна работят около 30 гриба. Настъпват и промени в използването на даляни, които вече имат две торби, а грибовете увеличават размерите си и достигат до 250-300 метра. Изчезват и аламаните и на тяхно място се появяват гър-гърите, които в някои отношения превъзхождат аламаните, защото позволяват по-пълното им използване за пасажни риби.
Рибното богатство на Черно море, което е обект на улов, се свежда до няколко основни вида пасажни риби като скумрия, паламуд, сафрид, лефер, илария, кефал, карагьоз и др. Скумрията, една от най-вкусните черноморски риби, се лови най-вече през есента, когато се връща от крайбрежието на Украйна и Русия и минава на големи пасажи край нашите брегове. През пролетта скумрията си хвърля хайвера, но е твърде слаба и затова уловената риба се суши на чирози. Паламудът е обект на професионален риболов. Истинският паламуд е около килограм-килограм и половина. По-едрият се нарича турук, а най-едрият - лакерда. Името идва от гръцки и означава гущер, заради пъстротата на кожата. Друга пасажна риба, която се лови в по-големи количества, е сафридът. Една от скъпите риби, обект на риболов, е и леферът. Лови се главно през есента, когато достига до 1-2 килограма. Иларията (в превод от гръцки означава светъл, весел) също се лови в големи количества. Рибата плава по повърхността на водата и при тихо море се забелязва игривото движение на пасажа. Вкусната плоска риба калкан (в превод от турски означава щит) се лови през пролетта и есента. Ценят се повече мъжките екземпляри.
Риболовните сезони са четири, отговарящи на четирите годишни времена. Най-важни са есенният и пролетният сезон, когато се лови пасажната риба, докато летният и зимният са почти мъртви сезони поради незначителния улов. Има данни за значението на различните уреди в морския ни риболов. Все още основно риболовно съоръжение остава далянът, който осигурява около 45% от общия улов. Лови се предимно скумрия - над 50% от общия улов. На паламуда и другите пасажни риби се пада около 30-35%, а на местните остава 10-15% от улова. Като се има предвид, че цената на отделните видове риба за този период се движи между 10 и 20 лева за килограм, то общата стойност на морския ни улов е в размер 20-30 милиона лева. През първата половина на 30-те години положителните тенденции в развитието на морския ни риболов се запазват. За периода 1930-1935 г. общият улов на риба е 12 000 тона или средногодишно по 2000 тона. Най-успешна е 1930 г., когато е уловена около 3000 тона риба. Уловът от морето достига над 60% от общия улов на страната. Най-успешни в развитието на морския ни риболов са последните предвоенни години.
Запазените данни за 1936 и 1938 г. са сравнително подробни и ни дават възможност да проследим измененията в морския риболов за периода между двете световни войни. През 1936 г. е уловена 2 471 920 кг риба. Във варненския район уловът е 301 616. Стойността на уловената риба е 32 милиона лева. Половината от улова (1 223 099 кг на стойност 16 милиона лева) се пада вече на паламуда. През втората половина на 30-те години благодарение на високия му улов той заема първо място по стопанско значение, изпреварвайки скумрията. През 1938 г. уловът от морето е 3 006 262 кг на обща стойност 37 178 142 лв. С даляни е уловена 960 тона (около 30,5%), с гър-гъри - 1092 тона (36,5%), а с гриб - 656 тона (21,5%). Трите основни уреда, които се използват от нашите морски риболовци, дават 87,5% от общия улов. Останалата част се пада на леките мрежи и въдиците. Далянът, който е основен риболовен уред през 20-те години, в края на 30-те години е изпреварен от гър-гъра. Това показва, че все повече се използват активните форми в морския риболов. Броят на професионалните рибари от не повече от 1000 след войната нараства до 3000-4000 души към 1939-1944 г. Рибарството се утвърждава сред важните поминъци за населението от черноморските селища.
В годините на Втората световна война морският риболов, независимо от влошените условия за упражняването му, продължава възходящото си развитие. Това се дължи до голяма степен на увеличаването на риболовните райони на България след присъединяването на Южна Добруджа. През 1940 г. се регистрира най-големият улов на риба за периода до 1944 г. -5 079 167 кг. През следващите години възможностите за риболов са ограничени поради поставянето на минни заграждения, но въпреки това уловът продължава да е по-висок, отколкото в годините преди войната. Средногодишният улов на риба в периода между 1940 и 1944 г. е 3600 тона. В следващата таблица се посочват размерите на улова за периода 1918-1944 г.
От обобщените данни за улова на риба в Черно море се вижда неговият подем през изследвания период. През последните военни години, въпреки влошените условия поради военните действия, средногодишният улов на риба е 2,72 пъти по-голям, отколкото средногодишния улов в първите години след Първата световна война. Големият улов задоволява потребностите на варненци от прясна риба и дава възможност за развитие на дейностите, свързани с консервирането ѝ. Някои от риболовците не само ловят риба, но откриват собствени магазини за продажба на прясна и солена риба. Само във Варна през 1938 г. има повече от 10 рибарски магазина. Появяват се търговци като Антон Миле, Спиро Атанасов, Иван Янев и други, които откриват свои специализирани магазини за покупка и продажба на прясна и солена риба. Сред най-известните търговци на едро са Яни Атанасов, Оник Саркизов, Иван Наумов Илиев и други.
Така риболовът между двете световни войни се превръща в поминък на варненци. Морето спасява много бежанци, установили се във Варна, от глад и безработица.
